-Софи, остави тази книга и веднага ела тук.
Въпросната Софи стреснато вдигна глава над дебелото четиво, което можеше да бъде забелязано от пръв поглед и то не заради очевидната си големина, а поради факта, че рядко в историята можеше да бъде проследено модел да се занимава с нещо различно от пробване на дрехи, стоическо изтърпяване на извършване на сложните козметични процедури и непрекъснато зяпане в огледални повърхности. Софи Боунс, двадесет и три годишен модел, с гъста, червеникава коса, която непременно привличаше вниманието и завистливите въпроси „Естествена ли е?“, бе тиха и спокойна личност, понякога твърде стеснителна и неопитна в новите запознанства. При все че професията й изискваше да се намира в компанията на непознати, да пръска чар, да бъде прекрасна и да привлича доброжелатели, вродената й срамежливост не можеше да бъде изкоренена и докато някои от останалите модели намираха това за недостатък, за недостойна привичка, за умишлено извъртяване и чиста проба измама, то винаги имаше красиви мъже около нея, които да я намират за привлекателна, в същото време лесна и наивна, но ако имаше нещо, което Софи не е и никога няма да бъде, то това е наивна. Всеки човек можеше да се похвали с нещо различно, с постижения, с част от характера, която бива твърде превъзнасяна, с многото си познанства, а тя- с огромен житейски опит, въпреки крехката си възраст. Не изглеждаше на повече от деветнадесет, но лицето й излъчваше зрялост, вдъхваше някакво странно спокойствие напук на слабото й, стегнато тяло, което крещеше „аз съм млада и красива“. София бе странно съчетание измежду спокоен възрастен и дете, което се намира в нов свят и тепърва отпива от благата, които свободата ти дава. Лас Вегас бе идеалното място, където да се почувстваш свободен, самостоятелен, независим, а точно това търсеше Софи. Искаше да бъде сама, без въпроси за миналото, без стари приятели, без характерното извъртяване на очи щом някой споменеше фамилията й. Но тук всеки живееше своя собствен живот, следваше своя собствена траектория и бе само въпрос на късмет или съдба пътищата на гражданите да се срещнат. Така се създаваха връзките, приятелствата, браковете, разводите.
Според София Боунс е твърде грешно и неправилно да се вглеждаме и връщаме твърде често в миналото. „Сякаш търсиш нещо. Или начин да промениш събития, да преиначиш думите, да предовратиш грешките или сам да се стремиш към такива. Но залисани в издирването на лек за съвестта ни, пропускаме настоящите моменти и пренебрегваме новите грешки. А те се натрупват.„
„-Лола, прибирай се бързо.
Напрегнатият глас на майка й казваше едно и също нещо, което се набиваше като мантра в изплашеното съзнание на единадесет годишното момиче. Баща й се прибираше тази вечер. Почувства нещо, което впоследствие смътно определи като омраза. Почувства и сковаващия страх, който замъгли зрението и забави хода й. Почувства тръпки да полазват цялото й тяло. Не мислеше. Може би ако за минута бе спряла до огромното дъбово дърво недалеч от дома й и проумееше цялата ситуация щеше да избегне по-нататъшните кървави последствия. Галеното й име „Лола“ не прозвуча мило и грижовно, а само и единствено изплашено. Понякога Софи искрено се ядосваше и обвиняваше майка си за хилядите моменти, когато я загърбваше, пренебрегваше и служеше безпрекословно на тираничния си съпруг, нарочно заглушавайки всички спорове, всички изблици на гняв върху Софи. Не се чувстваше като нейна дъщеря. Да, имаше моменти на майчина любов, но те бяха толкова рядко, че вече се съмняваше, че някога са съществували.
Прибра се след двадесет минути, въпреки че пътят бе кратък и можеше да бъде извървян за десет. Сякаш част от нея искаше да закъснее, да почувства онова нахлуване на страх и адреналин в кръвта й. Влезе в двора и видя светещите прозорци. Той е тук. Това бе единствената мисъл в главата й, когато пристъпяше прага на къщата, приготвяйки се за опустошителна ярост. В буквален и преносен смисъл. И знаеше точно кой ще бъде отдушникът на всичките тези негативни емоции. Тя, тя и само тя. Долови острия мирис на алкохол, на пот, на повръщано. Не й се повдигна, отдавна бе свикнала и обонянието й не бе дотолкова подразнено. Първо видя майки си, седнала на крайчеца на стола, прегърбена, с наведена глава. Косата й скриваше цялото лице, но по потръпване на цялото й тяло, установи, че плаче. Не направи нищо. Не я успокои, а само изчака собствената си, далеч по-жестока присъда. Чу издрънчаване на съдове, после счупване на чаша и псувня. А после и тежките стъпки.
-Ах, ти неблагодарна кучко. Най-накрая реши да се прибереш. С кого пак си се чукала?
Софи премига, ударена като гръм от вулгарния му език и грубост, съвсем нехарактерна, даже немислима за един баща. Четеше поезия, за да не придобие този начин на говор и смяташе, че се справя. Не искаше да прилича на някого от родителите си и правеше всичко възможно за това. Не отговори нищо и това като че ли допълнително разпали гнева му. Той я блъсна с тежката си ръка в кухненския шкаф.
-Отговори ми, псе такова.
Знаеше, че е по-добре да си мълчи. А след няколко минути се озова на леглото, с разкъсани дрехи, стичаща се кръв по брадичката й и празен поглед. Той щеше да си плати и тя щеше да го накара. "
„Но отмъщението съвсем не е решение, както смятах тогава. Глупаво, глупаво момиче. Нещата не биват толкова лесно поправяни и забравяни. В съзнанието ни винаги ще остават следите от миналото ни. Въпросът е колко често ще искаме да се връщаме към него. „
По благоприятно стечение на обстоятелствата ужасните деяния на баща й излязоха наяве и му спечелиха доживотна присъда. Софи и досега го навестява в затвора, но единствено по празниците. Той никога не й казва нищо, а само я гледа с онзи жалостив, старчески поглед. Съмняваше се, че някога ще му прости. Майка й бе приета в специално общество, където я накараха да си стъпи на краката и да погледне на живота с други очи. Но тъкмо когато Софи се зарадва, че майка й се отърсва от травмите, се случи ужасяваща катастрофа. Един от полицаите й подхвърли, че има голяма вероятност за самоубийство. Това бе последната капка. Софи имаше спестявания, които я заведоха до Лас Вегас. Започвайки като сервитьорка, сега бе модел, не толкова известен, но припечелваше добри пари и изпитваше удоволствие да вижда възхищението в очите на хората. Престорено или не. Върху подиумът всичко, което някога бе преживяла й се струваше твърде незначително. Той я караше да забравя.
