my violent games.

dormouse

Jeremy Renner | is in the  irish mafia | 32 | single | heterosexual | wanted for a few small crimes | charming smartass

За него хората се деляха на три типа; разграничаваше ги обръщението, което използваха към него.
Отношението му с тези, които го наричаха "Плъх" рядко можеха да се считат за цивилизовани.
"Съсел" беше за колегите, за братята по оръжие.
Томас чуваше само от най-близките - семейство, приятели. Айлийн.
Точно тя понякога го наричаше и "задник", но обръщението не носеше нищо обидно в себе си. По-скоро действаше като свидетелство за близост, за любов. Между тях от край време цареше разбиране и странна хармония, която не откриваше в отношенията си с останалата част от планетата.
Смешна работа.
Беше нелепо, че точно с нея бе изградил подобна връзка. Винаги щеше да я помни като малкото лигаво хлапе, което постоянно се влачи след него и държи да участва във всичко.

* * *

Слепоочията му пулсираха с такъв интензитет, че мъжът бе убеден че съвсем скоро черепната му кутия ще се пръсне от поетото напрежение. Болката бе достатъчно мръснишка, за да действа вредно на почти всички нормални процеси извършвани от тялото му. Зрението му се бе оплело в някаква мъгла - стаята плуваше насам-натам размазана до неузнаваемост. Моторните функции отказваха да сработят като хората и за най-малкото движение се хабеше неописуемо количество енергия. Естествено дори и да успееше да се размърда болката се усилваше с няколко степени нагоре; не беше ли просто прекрасен този негов късмет, който му бе спечелил пълният пакет "агония"? Добре де, вселенските сили нямаха особена вина. Беше логично да ги обвинява, но истината както винаги лежеше на съвсем друг материал.
Да, знаеше че сам си е навлякъл болката като проблем, но нищо не го спираше да мрънка в знак на пълен протест. Не беше виновен, че някой бе запознал от близо главата му с метална тръба. Вина имаше само относно въпроса, който го бе довел до проникване с взлом в сърцето на един от най-големите складове в града. Там може и да нямаше правото да е, но нещата така се бяха наредили, че не бе получил избор. Ако имаш шеф чиито желания си задължен да изпълняваш заради една-две неразбории в миналото ... да, рядко ти дават възможност за свободомислие. Сега искрено се надяваше малкият кашон пълен с бог знае какво да си е заслужавал неприятностите. Кой знае, може би травмата на главата го е увредила толкова, че да остане инвалид до края на дните си? Никой нямаше да уважи жертвата, в това нямаше съмнение. Винаги пренебрегваха героичните му моменти с оправданието, че изобщо не му отиват.
Добре, може и да има нещо вярно в тази теза. Годините го бяха превърнали в чист егоист и истинска божа напаст - с гордост можеше да твърди, че поне половината град получава спазъм всеки път щом му види мутрата някъде. Подобен анти-респект можеш да получиш само ако си извънредно педантичен в умението си да тероризираш всичко, което се поддаде на машинациите ти. Смесиш ли го с дребни прояви на незаконни занимания и нулево уважение към който и да е се получава високо взривоопасният коктейл, който Томас представляваше.
Една много симпатична самоходна бомба, която всеки изпитва желанието да ступа заради стари и неразрешени проблеми. Ако му даваха по долар за всяко сбиване сега щеше да се излежава около басейна на огромното си имение - носът си чупеше толкова често, че дори и пластична хирургия нямаше да върне обратно първоначалната му форма. Не възразяваше, защото пред мацките му носеше особен респект. Те като че ли винаги му попадаха в лапите без да имат ясната представа защо по дяволите са се поддали на ирландският му чар. С всичките до една бяха поставили следните граници - те го мразеха, той ги използваше. Фактът, че никога не се отказва и винаги знае как да дразни толкова, че да пречупва характери завършваше с точка за него; ако му даваха и долар за всеки път щом си е легнал с жена, която предварително е заявила че не може да го понася...
В малкият му свят на мрак и тишина внезапно настъпи абсолютен хаос и това го принуди съвсем да изгуби контрол над зрението си. Смътно дочу познат глас да вика името му, но като упорито дете отказа да се подчини и главата му се зарови още по-надълбоко в пухената възглавница. Обвил ръце около нея я стискаше като спасителен пояс - части от него се надяваха внезапно да се превърне в нещо гигантско и зъбато и да го спаси от прилива на слънчева светлина в помещението. Магията обаче не просъществува и вместо нея друго предложи някаква утеха; мъжът усети ръка нежно да го докосва по рамото, което завивките бяха оголили.
- Айллфм. - успя да промълви, но не му се стори удачно. Трябваше да опита отново. - Арйлллфм?
Не, не беше така. Езикът му бе като гумен и сричките в момента бяха като че ли най-опасното нещо на света.
- Вземи се в ръце. - с досада се обади познатият глас и цялата нежност в допира се изпари. Ръката грубо го бутна, което принуди желираното му тяло да се размаже в нова позиция. Лежейки по гръб мъжът усещаше силно повика на гравитацията и тайно се надяваше изцяло да бъде погълнат в матрака.
- Оставила съм ти закуска, но гледай да приключиш с нея преди Боб да се е прибрал.
Оу, това бе съвет който смяташе да спази дусловно. Нямаше нищо против едрата буца лой (и мускули) която представляваше господарят на този дом, но определено не искаше да му се вре излишно в личното пространство. Двамата си имаха стара вражда въртяща се около Айлийн - Томас бе единственото, което засенчваше семейното им щастие. Не приемаше добре факта, че дългогодишният приятел който имаше в лицето на Айла го бе заменил за едрият тираджия с особено впечатляваща брада. Тя искаше семейство, това бе ясно. Сега бе една от онези уставни майки, които водят децата си на тренировки и рецитали. Всичко бе придружено с много усмивки, печене на бисквитки и общуване с малоумни същества също отглеждащи потомство.
Том си искаше обратно Айлийн такава, каквато я помнеше от дългите години прекарани заедно. Деляха ги три години разлика във възрастта, но общи корени - произхождаха от семейства на ирландски емигранти. По стечение на обстоятелствата точно тези два рода бяха основателите на местната ирландска мафия и това неимоверно ги бе сближило. Можеше да се считат за едно цяло, защото само обединението помагаше на всички тайни да останат скрити. Не е лесно да продаваш наркотици и оръжие на местните престъпници ако нямаш солидна подкрепа, която да ти пази гърба от случайно заблудили се в негова посока куршуми.
Айлийн бе оставила този начин на живот зад себе си в името на това да отгледа двете си хлапета в нормална среда; Томас беше убеден, че няма да издържи дълго време и до няколко години ще се пречупи. Докато това стане периодично я посещаваше с клюки за бизнеса, за старите им познайници и с радост поглъщаше носталгията, която намираше в нея. Рано или късно отново щеше да я има за приятел и Боб тогава с радост може да си завре брака им там където слънце не огрява.