Главната зала

-Ейдън?
Очите й се взираха въпросително в мъжа на няколко крачки от нея, който стреснато се обърна по посока гласа й. Очакваше някаква разумна реакция, която по някакъв начин да й подскаже дали е на прав път или подсъзнанието й отново си прави разни игрички и това не е просто илюзия и пред нея не седи онзи Ейдън от миналото. Онзи Ейдън, който споделяше страстта й към книгите, утешаваше я, макар да не бе напълно наясно със ситуацията вкъщи с насилието, което баща й оказваше върху нея. Всъщност не бе споделяла това на никого и със смъртта на майка й, това си остана така. Беше твърде унизително и срамно, за да го изговори, какво остава да го сподели на едно от малкото момчета, които не й се присмиваха, заради опърпаните дрехи или рижавееща коса. Гимназията бе една пропаст, в която Софи бавно и болезнено пропадаше. Чувстваше се толкова различна, че не малко пъти бе изпадала в отчаяние, граничещо с лудост. Беше аутсайдер, знаеше го отлично. Не опита да се промени и това като че ли настрои децата, които в тази възраст са особено жестоки, дори и не винаги да го осъзнават напълно. Внезапно си спомни всички онези споделени мигове, четенето на поезия, дългите разговори, смешки. Между тях остана искрено приятелство, което София ценеше повече, отколкото показваше и смяташе да си остане така. Бе нещо лично и интимно, а като добавим и факта, че бе мълчалива по природа и не споделяше лесно за себе си, бе почти немислимо да започне да разправя на останалите модели за старото си приятелче, което в очите им бе задоволяващо парче, с което да прекарат поредната нощ. Работейки като модел, Софи опозна техния нерадостен свят, изглеждащ толкова лъскав отстрани, опозна характерите им, жлъчните подмятания и подли номера бяха нещо очаквано, което просто подминаваше, напълно изключвайки съзнанието си. Не желаеше да се товари с не доброто възпитание на някои индивиди и явното й пренебрежение още повече ги вбесяваше и настройваше. Беше грешно да поставя всички под един знаменател. В интерес на истината имаше няколко момичета, които й допадаха и излизаше на чаша кафе с тях. Но нищо повече. Бе недоверчива и затворена, разговаряха за всекидневни неща и проблеми или флиртуваха с мъже, но дотам се ограничаваха контактите им и както разбра впоследствие, това устройваше не само нея.
Стоеше срещу него, облечена в лъскав, лилав халат от коприна. След половин час им предстоеше шоу, от чийто успех зависеше по-нататъшната работа по важен проект. Забеляза някаква бланка в ръцете му, а нейна снимка красеше корицата. Усмихна се едва забележимо-това бе трудно извоювано място. Косата й бе сплетена в небрежна плитка, а оскъдните дрехи загатваха меките й форми. Едно от нещата, които бяха впечатлили дизайнерите, които работеха в тази агенция, бе крехкостта на тялото й. Софи се изчерви. Не знаеше защо. Но тази снимка изведнъж я смути и съжали, че се е съгласила да позира само с един ленен чаршаф пред гърдите си. Двамата продължаваха да се зяпат, първоначално изненадано. Видя как той отваря уста, вероятно да наруши спусналата се над тях тишина, но в същия момент Енрик изникна от някъде и забелязвайки стоящата неподвижно Софи изкрещя отчаяно.
-Скъпа, София, трябваш ни. Ти си последна, но имаме много работа по тоалета ти.
Осъзнавайки, че рижокоската въобще не го бе погледнала, какво остава да го бе чула или регистрирала думите му,  я хвана за раменете и я разтресе.
-Кого зяпаш така настойчиво?
Погледът му проследи нейния до Ейдън.
-Секси е. Кажи ми, че си го потърсила специално за мен.
Енрике бе асистент, но много способен при това, както и в организирането и планирането. Важното бе, че получаваше нужното поощрение за работата си. Бе гей, нещо, което в средата, където бе отраснала Софи, бе немислимо, грях, то тук се приемаше съвсем нормално, а тя бързо се пригоди към този нов, забързан свят. Поклати невярващо глава и го погледна с широка усмивка. Енрик винаги успяваше да я развесели, ако не с шегите си, то с самоиронията, която почти винаги вкарваше в действие.
-Невъзможен си.
Обърна се по посока Ейдън, за да увери, че е още там, но го нямаше. Примига няколко пъти, за да разбере дали не сънува, но него го нямаше. Бланката обаче бе оставена на малката стъклена масичка. Този внезапен сблъсък с миналото завъртя главата й и неосъзнавайки ситуацията и цялата тази суматаха последва Енрике, докато оправят грима и дрехите й. Оставаха й още няколко минути. Притеснено пристъпяше от крак на крак, но знаеше, че това е временно и когато стъпи на подиума, ще бъде уверена и зашеметителна.

-Бяхте невероятни. Особено ти, София, бонбон си.
-Wunderbar!Ja,ja, unglaublich.
Смешните жестове на чужденеца я очароваха и разсмяха, а той прие усмивката й за знак за одобрение и продължи да бърбори комплименти на немски, без въобще да осъзнава, че никой не го разбира. Внезпано Софи забеляза позната фигура и извинявайки се на джентълмените, напусна шумната компания и се запъти към него. Усети как страните й се зачервяват.
-Какво правиш тук?Не вярвах, че някога ще те видя отново.