we stopped checking for monsters under our beds when we realized they were inside us.

Париж бяха пусти и сухи. Забързалите се минувачи изглеждаха невидими пред виковете на съседката ми. Осем минутните остри писъци успяха да докарат силно главоболие ма изнемощялата ми главица.
Чук! Чук!
Чук!
Чук! Чук! Чук!
- Идвам, дявол да те вземе! - изсъсках с висок тон. Станах от леглото и захвърлих гледката, която бях открил от клатушкащия се наляво-надясно прозорец.
- Какво? - попитах, правейки гримаса. Едва тогава съзрях разтревожения поглед и насълзените очи на младия си съсед.
- Моля Ви... Знам, че някога сте бил обслужващ в близката лечебница... Лиса ражда... - заяви задъхано и разтревожено.
- Лиса? Тя не трябваше ли да роди след през април?
- Да! Не знам какво стана. Моля Ви, помогнете ни!
Не бях от най-ослужливите старци. Напротив. Обичах да стоя затворен в малката си срутена квартира и, не че бях доносник и любопитник, но предпочитах да гледам всичко през раздрънкалия се прозорец - обикновените граждани, извилите гръб богаташки дами и техните деца, дори бездомникът Чарлз, с когото често си говорех, когато застана на парапета на триъгълната тераска.
Но сега този зов за помощ пробуди медицинските умения в мен. Добре де, всъщност се замислих как всички ще говорят за невидимия старец, който изроди малко детенце с голи ръце.
- Веднага идвам! - продумах и влязох, като затворих скърцащата врата веднага след себе си. Разрових се в едно от десетките кубовидни шкафчета и извадих старите си медицински отвари - упойки, инжекции и прочие. Няма да описва как мина раждането. Едва ли ви се слуша за кръв, крясаци и смърт.
********************************************************
Погребението на Лиса бе в единадесет часа на идния понеделник - това решение бях длъжен да взема аз като очевиден убиец и спасител. А детето Дарън кръсти Съмър. Красиво име.
Често я оставяше при мен. Съседите от долния етаж всеки ден идваха и оставяха по някой залък, подараче за малката,
одеалце и какво ли още не. А след като мястото у жилището на Дарън свърши, той ме удостои с честа да използва квартирата ми като свърталище на съседските дарове. Докато той бе навън по работа(или при проститутки, при които да удави мъката...по мое мнение), малката Съмър, която аз започнах да наричам Шадъл(Така се казваше съпругата ми. Тя също почина преди десет години, но така и не успя да дари с дете.), стоеше при мен и заедно се забавлявахме, доколкото ми позволяваха силите. Дойдеше ли съсед, казвах че спи, или че се храни, или че става раздразнителна сред чужди хора.
********************************************************
Двамата с Дарън, който вече чувствах като син, с нетърпение очаквахме Съмър най-после да проговори. И не след дълго и това се случи.
"Poupée."
Странно как едно малко американско.... О, забравих да спомена историята на Дарън и Лиса... Те бяха едно обикновено американско семейство, сключило брак без съгласието на родителите си, които после ги пропъдили от домовете им. Дошли тук с цел да създадат дом и да живеят щастливо. Това разбрах аз впоследствие. Но нека се върнем на Съмър...
Докъде бях стигнал... А, да: Странно
как първата дума на едно малко американско момиченце всъщност е френска. Младите си говореха на английски, докато бяха сами. Аз също общувах с Дарън на английски. А децата възприемат именно тези слова. Никога не бях говорил с нея на френски език. А ето че...."

"Не очаквах да я видя тук. Поканих я най-приветливо и не спирах да й се усмихвам. Седнахме на раздърпаното диванче и точно в този момент й завидях. Беше толкова красива - лицето й беше чисто, очите й големи, пълни с младост и сияние. Бе облечена като онези така наречени "дами", на които се подигравах преди много години, гледайки ги през прозореца. Но не можех да се подиграя с това момиче. Видях как баща й дава последния си залък на нея. Видях как от едър мъж се превърна в кожа и кости човечец. Видях и как умря. Умря в ръцете ми. Също като Шадъл.
- Какво правиш тук, скъпата ми? - попитах и й казах една френска
поговорка, която бях научил от нея. Протегнах треперещата си немощна ръка към Съмър и я сложих на нейната.
- Липсваше ми старецът, който разруши животът, който можех да имам. - погледна ме със злоба.
Учудих се и я погледнах. Къде беше усмивката? Къде беше топлотата, която й бях дал?
- Разрушил? Какво говориш, Съмър?
- Не, Филип. Съмър отдавна изчезна. Наричай ме Ника. - момичето се изправи и започна да се разхожда из стаята. - За щастие завързах приятелства. Или по-скоро ми дължаха услуга. Вече съм руски гражданин. - положи ръце на талията си и се усмихна гордо. - Не вярвах от ФБР да не забележат пефктния фалшификат, но ето, че имам и сносна работа. Затова се замислих. Ами ако те убия сега? Дали шефът би се усъмнил в любимия си агент?
Съмър се приближи и прошепна нещо на ухото ми.
Нещо...
Нещо като...
"Mourir."
Последното нещо, което видях бе тялото си на метри от главата."

Никой не разбра за смърта на стареца. Случайни минувачи, решили да разгледат апартамента го откриха едва след година. Полицията бързо започна разследване: самотен обезглавен старец, никакви роднини, никакви приятели, никакви улики. Закриха случая така бързо, както го и откриха.