Болницата

Go down

Болницата

Писане by Tianna Kendell. on Пон Юли 29, 2013 11:05 pm

 

_________________
TEACH ME GENTLY HOW TO B R E A T H E

i still want to drown whenever you leave

avatar
Tianna Kendell.
Funny you're the broken one, but I'm the only one who needed saving.

Funny you're the broken one, but I'm the only one who needed saving.

Брой мнения : 204
Money : 1965
Join date : 22.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Болницата

Писане by .dormouse on Пет Авг 16, 2013 1:15 pm

change
give you the gun, blow me away

По дяволите с глупавата болка! Болеше повече от онзи път в който го бяха бутнали по стълбите с обяснението, че е за негово собствено добро. Много смешно, хаха. Прекрасен начин да образоваш някого. Болката тогава го бе тероризирала около месец с всички смешни отоци и натъртвания. Може би тази случка я биеше онази, в която почти го бяха удавили и едва бе възстановил пълна функционалност на белите си дробове. Или пък онази път, в който му бяха счупили краката с метална тръба за да си научи мястото. Или... мамка му, не можеше да прави сравнения точно сега. Държеше да получи медицинска помощ от някой който наистина е завършил такова училище и си разбира от работата. Не е като да не уважаваше ъндърграунд лекаря при който ходеха всички криминално проявени типове. Изпитваше си нужното уважение на максимална степен - Айзенхауър му бе спасявал задника неколкократно. Дължеше му живота си и куп други малки услуги, които се надяваше никога да не изплати.
Основният проблем беше, че в момента не бяха в добри отношения. Всъщност не бяха в никакви отношения, защото мъжът бе предприел присърце кратката забежка на Том с бъдещата му съпруга. Каква вина имаше че мацката не му бе казала че е сгодена? Едрият диамант на златен носител кипрещ безименният пръст на дясната й ръка Том бе сметнал за кичария и някакъв последен писък на модата. Нямаше вина, че не се е досетил сам. Сега не можеше да прекрачи прага на незаконната клиника заради заплахата че само ако го видят ще му пръснат черепа с модифицираната двуцевка, която Айзен обичаше да използва срещу всякакви вредители.
Хубаво, окей. Нямаше да стъпва там. Това обаче не му оставяше никакви възможности опреше ли до кризистна ситуация - сегашната между впрочем бе точно такава.
Кротичко бе останал цяло едно денонощие в апартамента си с идеята да изчака всичко да отшуми и да се напие като свиня. Алкохолният делириум не бе помогнал да притъпи неудобството на счупените ребра и вероятно няколкото вътрешни кръвоизлива. Нещата наистина не изглеждаха добре и животът му бавно започваше да усеща надвисналата над него опасност. Спешно имаше нужда от медицинска помощ и единственото място на което можеше да я получи бе голямата и грозна градска болница. Единствената заформяща се драма имаше смешен характер - там най-вероятно щяха да му спасят живота, но престоя можеше да го тикне за дълъг период от време зад решетките. Имаше цветущо досие с което се гордееше (половината интересни неща дори не бяха вписани) и точно то се канеше да го довърши. Том трябваше да представи някакви документи за самоличност и здравна осигуровка, а в момента разполагаше само с едната половинка от пъзела. Имаше истинският си паспорт в джоба заедно с два фалшиви, но нямаше никакви осигуровки които да вървят в комплект. Можеше спокойно да се оръси с парите за престой, но това би вдигнало подозрения и с неговият скорошен късмет федералните бързо щяха да го надушат.
Ситуацията не можеше да е по-зле. Нямаше какъв компромис да извърши, за да си спаси задника - болката общо-взето го бе притиснала на ръба и  не му позволяваше да се измъкне. Едва бе успял да се измъкне от апартамента си и да поръча такси до нужната дестинация. От купето директно бе паднал на паважа и това бе привлякло вниманието на стоящите наблизо парамедици. Не му се оставяше избор различен от този да се предаде и  да получи нужното лечение. Реално дори не можеше да мисли трезво и в момента в който го бяха сложили на носилка съзнанието му бе започнало да се лашка между пълният мрак и светлината. Бавно всичко започваше да се размазва, отдалечава. Том имаше чувството че пропада назад, но с една нелепа и страшно бавна скорост. Знаеше, че милите му дружки от Компанията ще го убият за постъпката, но не можеше да направи нищо по въпроса. Отчаяно имаше нужда да продължи съществуването си и в момента това бе единственият начин. Майната му на всичко, което евентуално щеше да изгуби. Ако това бе ужната цена за да се сети някой да му вкара болкоуспокояващи... хубаво, щеше да я плати. В момента си искаше силните наркотици и приятното блаженство, което щяха да му донесат.
Две или три минути по-късно мъжът бе изгубил съзнание. В това положение щеше да посрещне всички опити на медиците да закрепят здравето му и да го стабилизират. Късметът му може и да бе доста гаден напоследък, но поне в едно не го предаваше - навреме бе стигнал до болницата и имаше надежда да направи пълно възстановяване. Четири от ребрата му бяха спазани почти на парченца, но операцията временно бе закрепила положението. В идната година едва ли щеше да му се отдаде възможност да спринтира и да се напряга физически, но пак бе по-добре от статуса на гниещ труп в дървен ковчег.  

_________________

harder better faster stronger;
Now that don't kill me Can only make me stronger I need you to hurry up now 'cause I can't wait much longer I know I got to be right now 'cause I can't get much wronger Man I've been waitin' all night now That's how long I've been on you--------
avatar
.dormouse
can't tell me nothing

can't tell me nothing

Брой мнения : 67
Money : 386
Join date : 14.08.2013

Вижте профила на потребителя http://summerwine.bulgarianforum.net/

Върнете се в началото Go down

Re: Болницата

Писане by Clarissa. on Нед Авг 18, 2013 2:54 pm





Денят ѝ бе прекалено скучен. Беше прекалено топло, прекалено влажно, а навън имаше прекалено голям брой жужащи същества, чиято единствена цел бе да я ужилят. И какво прави един ФБР агент на почивния си ден, питате се вие? Подслушва полицейската честота на радиото си, разбира се. Клариса бе толкова обсебена от факта да разбира всичко и да знае всичко едва ли не преди то да се бе случило, че бе хакнала в системата на полицията, за да разбере честотата на която се предаваха всички съобщения. Съвсем спокойно можеше да не се прави на Итън Хънт от Мисия Невъзможна и да попита в службата, но това щеше да им се стори странно. Защо ѝ е на един агент да подслушва каквото и да е. Плюс това все някой щеше да се изтърве пред шефа на полицията и ето я Клариса Матюс, агент, който възпрепядства на разследвания. Никй не обичаше да му се месят – нито полицията, нито ФБР.
„Нула четири Алфа“ – изпръщя радиото, докато Клариса си наливаше студена лимонада. – „Подозрителен мъж е приет в болницата, без застраховка и обяснение. Джоунс, отиди, моля те.“
„Прието“
Приела беше и Клариса  - лимонадата бе изпита на две глутки, докато си обличае една шифонена блуза и пола до коляното. Дори да бе нейния свободен ден, тя се явяваше по служба, което означаваше, че трябва да изглежда прилично. ФБР бяха доста странни в това отношение. Взе пистолета си, въпреки че бе сигурна, че няма да ѝ потрябва. От това, което бе разбрала по радиото и това, което бе обявила диспечерката, бе останала с впечатлението, че постъпилият в болницата едвам се движи, заради счупените си ребра. Едва ли можеше да бъде пълноценен участник в престрелка. Поне точно в този момент.
Но тя трябваше да бъде там, от чиста проба любопитство и нишо повече. Беше ѝ прекалено скучно, а още преди пет години бе изтървала нишката на „Дързост и красота“. А и по последни данни Ридж бе погрознял. Или умрял. Вече не помнеше.Така че нямаше смисъл да гледа единственото нещо, което телевизиите даваха по обяд – сапунки.
Колата ѝ спря пет минути по-късно пред болницата. Влезе вътре и веднага я удари миризмата на дезинфектант и формалдехид. Боже, как ги мразеше тия болници! Приближи се към рецепцията и показа значката си бързо пред сестрата.
- Специален агент Клариса Матюс. Получихме информация, че сте приели неидентифициран мъж с няколко документа, нали така? – попита тя, докато рецепционистката кимаше с глава развълнувано. Изглежда не всеки ден приемаха потенциални престъпници. – Може ли да ме опътите към стаята, в която е настанен?
Рецепционистка само стана от мястото си и показа с длан южния коридор и ѝ посочи номера на стаята ѝ. Тя почука на вратата тихо и не изчака покана, за да влезе.
- По дяволите! – възкликна тя, но не достатъчно тихо, та пациентът се обърна и се облещи при вида на червенокоската. Тя се изкашля неловко и продължи, изваждайки значката си, като гледаше той да не види средното ѝ им, което бе единственото, което бе останало от предишната ѝ самоличност. – Специален агент Клариса Матюс. ФБР. Томас Маккий, а?
Тя отиде на другия край на стаята и сякаш се сви в сянката му. Томас Маккий, или така наричания Съсел, бе няколко години по-голям от нея и един от най-приближението на семейството ѝ. Толкова приближен беше, че го оставяха да я гледа, докато беше на пет-шест годинки, когато те си имаха работа. Толкова приближен, че тя си падаше по него откакто бе на дванайсет.
- Може ли да ви задам няколко въпроса, господин Маккий?



© darren criss

_________________

he's looking right through me
I'm in love with a zombie when he put his hands on me send chills through my body but then he don't call me; and I know that he like me cause he chasing me nightly and I want him to bite me cause i know I'm gonna like it, like it, like it, like it
avatar
Clarissa.
faster than a speeding bullet

faster than a speeding bullet

Брой мнения : 17
Money : 130
Join date : 15.08.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Болницата

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите