Aidan Blackthorne.

Бели точици, или снежинки, както ги наричаха някои хора, прехвърчаха през почти безцветния образ върху тесния екран на болничния телевизор. В американските болници почти никога нямаше добър телевизионен обхват. Сякаш нарочно ги слагаха тия телевизори на неподходящото място, че да няма какво да се гледа, защото те изнервя лошата картина. Вероятно бе някаква корупционна схема, целяща повече почивка за пациентите. Картината бе застинала на канал 7, единственият, който се хващаше. Липсваше звук, но бе достатъчно красноречиво, че бе пуснат репортаж през съда. Тогава ги видя – снимка и име под нея в горния десен ъгъл.
Неговата снимка. Неговото име. Агент Ейдън Блекторн.

Когато постъпиш във ФБР, очакваш не просто добра работа и добри доходи. За да те подмамят да сключиш договор с тях, те обещават защита независимо от случая. Дори когато си мислиш, че би могъл да действаш сам, зад гърба си имаш поне трима души, за които може дори да не подозираш. ФБР вярват в лоялността, само че не са склонни да я изпълняват.
Преди година имах нужда точно от тази лоялност. Имах нужда да застанат зад гърба ми и да докажат невинността ми. Кой, за Бога, е способен да убие единственото същество, което придава смисъл на живота му? Не съм местен. Роден съм в Ню Йорк. Израснах в Бруклин. Майка ми никога през живота си не е работила. Посвети живота си на отглеждането на трите си деца, аз и двамата ми братя. Да бъде домакиня я устройваше. Баща ми работеше като охрана, първоначално в банка, а след това в музей. Кариера, която го изтощи, но не му донесе кой знае какви доходи. Последните години това като че ли го отчая и той залитна към чашката. Купуваше си евтин алкохол, в който повече бе чистия спирт. Връщаше се пиян или се напиваше вкъщи. Животът го вгорчи и стана по-агресивен. Вдигаше скандали от нищо като например защо му ги няма чехлите пред вратата, защо му я няма бутилката, къде му е вечерята. Имах нагледен пример за онова, което не желаех да бъда. Докато приятелите ми се забавляваха през лятото, макар да нямаха кой знае колко по-добри доходи, аз работех. Поправях коли в някой автосервиз, занимавах се с охранителните системи на магазини и офиси, разнасях пици, каквото се сети човек, каквото се намереше като работа. Част от парите давах на майка ми, другата – спестявах. Имах мечтата да постъпя в колеж, въпреки че двамата ми братя бяха доказали, че не това бе пътя за одобрението на баща ни. Единият вероятно продължава да работи в същия автосервиз, в който се уредих едното лято. Пък може и да е отворил собствен. Помня, че в Ню Йорк добре се печелеше от подобна работа. Другият е залостен в една от веригите за бързо хранене и винаги се връща вкъщи с миришещи на загоряло олио дрехи и спластена коса поради същата причина. Вече дори отказва да опита пица или хамбургер заради работата си. Превърнал се е в тотален вегетарианец. Може и нещо да се е променило. Не знам. Последното, което чух бе, че баща ми имал навика да налита на бой, но не разбрах дали някога бе изпълнил заканите си. След постъпването в колеж изгубих връзка с тях. Бях черната овца, прокаженик, който не бе достоен да се нарича техен син. Обаче не успяха да ме откажат. Завърших. Нещо не чак толкова свързано с работата, която получих. И сега ще попитате как човек, завършил специалност, свързана с изкуството, се е уредил във ФБР. Причината си има име – Настасия Вялитсина.
Запознанството ни наподобяваше всяко друго.
Е, може би не съвсем, защото едва ли бе обичайно хората да се срещат по магистралата към Невада. Именно там я срещнах. Отбила с черно порше вдясно от пътя. Отворен преден капак и издигащ се от него бял, почти безцветен дим. Симпатична блондинка към метър и седемдесет, която видимо нямаше представа какво да прави. Проблемът се оказа нищожен. Бях убеден, че повече нямаше да я видя, но съдбата бе странно нещо. Същата вечер се засякохме в бара на хотела. Под приглушените светлини тюркоазеният й поглед светеше все едно в него плуваха малки звездици. Разменихме няколко думи, подгряхме разговора с няколко аператива и завършихме в стаята ми. Успях да премисля положението едва на сутринта. Последваха няколко приятелски срещи с добри спомени от първата вечер главно на по кафе. На една от тези срещи Настя ми предложи да опитам във ФБР. Имала връзки. Можело да се получи. На двайсет и четири бях глупак. Не се замислях много. Послушах я.
Но не я познавах добре. Настасия Вялитсина бе просто поредното име, което носеше. Настя бе обвързана с ЦРУ. Не знам защо ме уреди във ФБР. Започвам да си мисля, че е било капап. Но тогава бях твърде глупав. Сами сметнете колко, щом малко след това й предложих брак. Моя годеница бе един фантом, фатална жена без минало и бъдеще, без дори име.
Преди година я намерих мъртва. Не помня откъде се връщах, не помня защо отивах към апартамента й. Помня единствено кръв и нейното тяло. Апартамента бе разхвърлян. Събудих се в болница с леко сътресение, вероятно при удар. ФБР не бе защити. Вместо това бе обвини в заговор с шпионин на руската мафия и изнасяне на секретни данни. Все едно не бе достатъчно, та прибавиха и убийство. Не съм убил Настя. В това съм убеден. Въпросът е, че не мога да го докажа...