Главната зала

Go down

Главната зала

Писане by Tianna Kendell. on Сря Авг 14, 2013 4:32 pm


_________________
TEACH ME GENTLY HOW TO B R E A T H E

i still want to drown whenever you leave

avatar
Tianna Kendell.
Funny you're the broken one, but I'm the only one who needed saving.

Funny you're the broken one, but I'm the only one who needed saving.

Брой мнения : 204
Money : 1965
Join date : 22.07.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Главната зала

Писане by sophie bones on Пет Авг 16, 2013 6:47 pm

-Ейдън?
Очите й се взираха въпросително в мъжа на няколко крачки от нея, който стреснато се обърна по посока гласа й. Очакваше някаква разумна реакция, която по някакъв начин да й подскаже дали е на прав път или подсъзнанието й отново си прави разни игрички и това не е просто илюзия и пред нея не седи онзи Ейдън от миналото. Онзи Ейдън, който споделяше страстта й към книгите, утешаваше я, макар да не бе напълно наясно със ситуацията вкъщи с насилието, което баща й оказваше върху нея. Всъщност не бе споделяла това на никого и със смъртта на майка й, това си остана така. Беше твърде унизително и срамно, за да го изговори, какво остава да го сподели на едно от малкото момчета, които не й се присмиваха, заради опърпаните дрехи или рижавееща коса. Гимназията бе една пропаст, в която Софи бавно и болезнено пропадаше. Чувстваше се толкова различна, че не малко пъти бе изпадала в отчаяние, граничещо с лудост. Беше аутсайдер, знаеше го отлично. Не опита да се промени и това като че ли настрои децата, които в тази възраст са особено жестоки, дори и не винаги да го осъзнават напълно. Внезапно си спомни всички онези споделени мигове, четенето на поезия, дългите разговори, смешки. Между тях остана искрено приятелство, което София ценеше повече, отколкото показваше и смяташе да си остане така. Бе нещо лично и интимно, а като добавим и факта, че бе мълчалива по природа и не споделяше лесно за себе си, бе почти немислимо да започне да разправя на останалите модели за старото си приятелче, което в очите им бе задоволяващо парче, с което да прекарат поредната нощ. Работейки като модел, Софи опозна техния нерадостен свят, изглеждащ толкова лъскав отстрани, опозна характерите им, жлъчните подмятания и подли номера бяха нещо очаквано, което просто подминаваше, напълно изключвайки съзнанието си. Не желаеше да се товари с не доброто възпитание на някои индивиди и явното й пренебрежение още повече ги вбесяваше и настройваше. Беше грешно да поставя всички под един знаменател. В интерес на истината имаше няколко момичета, които й допадаха и излизаше на чаша кафе с тях. Но нищо повече. Бе недоверчива и затворена, разговаряха за всекидневни неща и проблеми или флиртуваха с мъже, но дотам се ограничаваха контактите им и както разбра впоследствие, това устройваше не само нея.
Стоеше срещу него, облечена в лъскав, лилав халат от коприна. След половин час им предстоеше шоу, от чийто успех зависеше по-нататъшната работа по важен проект. Забеляза някаква бланка в ръцете му, а нейна снимка красеше корицата. Усмихна се едва забележимо-това бе трудно извоювано място. Косата й бе сплетена в небрежна плитка, а оскъдните дрехи загатваха меките й форми. Едно от нещата, които бяха впечатлили дизайнерите, които работеха в тази агенция, бе крехкостта на тялото й. Софи се изчерви. Не знаеше защо. Но тази снимка изведнъж я смути и съжали, че се е съгласила да позира само с един ленен чаршаф пред гърдите си. Двамата продължаваха да се зяпат, първоначално изненадано. Видя как той отваря уста, вероятно да наруши спусналата се над тях тишина, но в същия момент Енрик изникна от някъде и забелязвайки стоящата неподвижно Софи изкрещя отчаяно.
-Скъпа, София, трябваш ни. Ти си последна, но имаме много работа по тоалета ти.
Осъзнавайки, че рижокоската въобще не го бе погледнала, какво остава да го бе чула или регистрирала думите му,  я хвана за раменете и я разтресе.
-Кого зяпаш така настойчиво?
Погледът му проследи нейния до Ейдън.
-Секси е. Кажи ми, че си го потърсила специално за мен.
Енрике бе асистент, но много способен при това, както и в организирането и планирането. Важното бе, че получаваше нужното поощрение за работата си. Бе гей, нещо, което в средата, където бе отраснала Софи, бе немислимо, грях, то тук се приемаше съвсем нормално, а тя бързо се пригоди към този нов, забързан свят. Поклати невярващо глава и го погледна с широка усмивка. Енрик винаги успяваше да я развесели, ако не с шегите си, то с самоиронията, която почти винаги вкарваше в действие.
-Невъзможен си.
Обърна се по посока Ейдън, за да увери, че е още там, но го нямаше. Примига няколко пъти, за да разбере дали не сънува, но него го нямаше. Бланката обаче бе оставена на малката стъклена масичка. Този внезапен сблъсък с миналото завъртя главата й и неосъзнавайки ситуацията и цялата тази суматаха последва Енрике, докато оправят грима и дрехите й. Оставаха й още няколко минути. Притеснено пристъпяше от крак на крак, но знаеше, че това е временно и когато стъпи на подиума, ще бъде уверена и зашеметителна.

-Бяхте невероятни. Особено ти, София, бонбон си.
-Wunderbar!Ja,ja, unglaublich.

Смешните жестове на чужденеца я очароваха и разсмяха, а той прие усмивката й за знак за одобрение и продължи да бърбори комплименти на немски, без въобще да осъзнава, че никой не го разбира. Внезпано Софи забеляза позната фигура и извинявайки се на джентълмените, напусна шумната компания и се запъти към него. Усети как страните й се зачервяват.
-Какво правиш тук?Не вярвах, че някога ще те видя отново.

_________________
setting fire to our insides
SHADOWS SETTLE ON THE PLACE THAT YOU LEFT OUR MINDS ARE TROUBLED BY THE EMPTINESS DESTROY THE MIDDLE ITS A WASTE OF TIME FROM THE PERFECT START TO THE FINISH LINE --------- AND IF YOURE STILL BREATHING YOURE THE LUCKY ONES CAUSE MOST------------------------------------------------------
avatar
sophie bones
doing it for the fame

doing it for the fame

Брой мнения : 25
Money : 170
Join date : 16.08.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Главната зала

Писане by Aidan Blackthorne on Съб Авг 17, 2013 5:25 pm

Пред него стоеше онази чаровна червенокоска, която четеше поеми, когато нейните връстнички се превъзнасяха по Набоковата Лолита, а той не знаеше дали да каже нещо или просто да отмине. В последната година и половина животът му представляваше една каша, една пълна анархия, една гонка с федералните и полицията и една хладна прегръдка, която целеше да го връща към реалността, защото минусовите температури, макар и въображаеми, не бяха приятни за никого. Не знаеше дали да каже нещо и защото не бе сигурен, че това не е поредната сламка, за която се хващаше като удавник. Колко слаба можеше да бъде човешката психика... Понякога създаваше миража за образи, които реално не бяха там, но пък изглеждаха толкова реални, че ти се иска да протегнеш ръка и да се увериш в тях: там ли бяха или не? Именно тази дилема имаше Ейдън. Стори му се, че чу името си да излиза между розовите устни на момичето, но доколкото помнеше ученото в университета, понякога картините не бяха достатъчни. Понякога на човек му се счуваха неща, за да се подсили илюзията. Преди известно време имаше подобно преживяване. На всеки ъгъл виждаше развяна от вятъра руса коса, чуваше думи, докато опитваше да заспи, макар само по себе си това желание да бе глупаво, знаейки че сънят нямаше да го навести, защото животът трябваше да бъде ужасен и нечестен. Горчив като прекипяло кафе и кисел като лимон. Листовката между пръстите му обаче вдъхваше надежда. Незначителна бланка от онези лъскавите, които имаха за цел да промотират нещо. Същите, които заливаха пощенските кутии и вбесяваха хора, които проверяваха пощата си на път за работа и никога не можеха да намерят важни писма като сметка за ток или вода, одобрение за по-висок пост, картичка от приятели на почивка или от семейството, което на километри от Вегас. Онези така неприятни листчета, които не грабваха погледа, въпреки шарките си. Затова всеки жилищен блок се бе сдобил с по едно кошче край или вътре във входа, за да могат хората да ги изхвърлят на момента, а не да ги складират по джобове, чанти и портмонета и по-късно да се чудят защо са им били толкова време. Ейдън обаче нямаше полза от това изхвърляне. Той не получаваше писма от семейството си, нямаше приятели, които да обикалят чужбина и да го засипват с картички, даже нямаше такива във Вегас. Имаше само врагове, а те не обичаха да пращат картички или ароматизирани листи с красиво подредени една до друга думи. Обичаха единствено да тъпчат хората, които не са им удобни, като мравки и да изцеждат всякаква капчица живителен сок от телата им. Затова събираше всички онези листчета, които намираше в пощенската кутия, когато излизаше да тича. Понякога ги разглеждаше в парка и ги захвърляше там. Понякога им обръщаше внимание едва вкъщи. Тази обаче прегледа няколко пъти. Накрая се реши да посети клуба, в който бе насрочено събитието. Не разбираше от мода, нямаше дори потребност от нея. Настасия се интересуваше от тези неща и бе очаквано, след като всяка жена се интересуваше поне малко от това. Стори му се добра идея. Прекарваше повечето време вкъщи, а не бе лошо понякога да излиза. И така се озова в бара, откъдето тръгваше всичко. Виденията му и решението да захвърли по дяволите всичко и да поръча няколко уискита, докато мероприятието се състоеше. В крайна сметка реши, че да се напие не е най-удачното определение на „да излиза понякога” и предприе обратен курс към изхода и право вкъщи. Тогава я видя отново. Същата София, която приемаше всяка груба дума без да показва грам емоция и с която прекарваха следобедите в четене и смях над глупавите думи, които понякога авторите използваха или пък обсъждаха колко глупаво постъпваха някои герои, когато залагаха на някой дебел роман, в чиято основа обикновено бе някоя пленителна романтична история.
- Бих казал същото за теб, както и бих те попитал абсолютно същия въпрос. – отговори с усмивка без да дава конкретна информация за себе си. Правеше го често в последната година и половина, защото нямаше доверие у хората. Пък и донякъде бе шокиран от нейната реална поява. Последният път, когато я видя бе, когато заминава за университета, а тогава вярваше, че тя завинаги ще си остане там, където е била. Въпреки че не знаеше много за нея, чувстваше как някаква обреченост витае около й. Най-малкото, което пък бе очаквал, бе да я види като модел. Не можеше да си представи онова влюбено в книгите и възпитано в строго консервативни правила момиче да е готово на толкова дръзка промяна.

_________________
call me a sinner,

call me a saint. Tell me it's over, I'll still love you the same. Call me your favorite, call me the worst. Tell me it's over, I don't want you to hurt. It's all that I can say. So, I'll be on my way.
avatar
Aidan Blackthorne
[not so] normal

 [not so] normal

Брой мнения : 12
Money : 105
Join date : 15.08.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Главната зала

Писане by sophie bones on Нед Авг 18, 2013 6:40 pm

Беше си същият. Загадъчен, мистериозен, забавен. Понякога се учудваше как така времето не се бе отразило върху някои хора, не бе поставил огнения си знак; сякаш промяната се състоеше само в израстването с няколко сантиметра, възмъжаването; сякаш не се бяха виждали от вчера, когато отново се бяха усамотили в парка и четяха. Но след кратък обзор, успя да долови едва забелзващите се различия с момчето, което помнеше от детството си, момчето, което бе неизменно до нея и никога не попита за хилядите синини по тялото й или за сенките под очите й или защо не продумваше с часове; Софи имаше странния навик да се откъсва от настоящия момент за доста продължително време, но не за да се върне към плашните лавици на миналото, а просто съзнанието й се съсредоточаваше върху някаква случка, често пъти измислена. Искаше да избяга, а книгите бяха най-лесният изход и начин да изплува от цялата тази каша, която представляваше живота й. Не обичаше да се поставя в образа на жертвата, затова и никога не му сподели нерадостната си съдба. А и какво можеше да промени той?Макар в тогавашните й детски очи той да бе почти герой, не беше достатъчно освободена и отпусната, за да го натовари със семейните си проблеми, непреодолимия страх на майка й и неоправданите наказания от баща й. Искаше да моли за помощ, стотици пъти си представяше как му разказва за кошмарите, които всекидневно преживяваше, но също толкова пъти млъкваше насред изречението и сменяше темата. Въпросите и неизказаните думи изплуваха на повърхността точно в този момент. Заедно с хубавите спомени и споделени мигове, с тайните обещания и неизречена подкрепа. Те имаха минало, по дяволите, имаха минало, за което да говорят и неща, които да си спомнят.
Тя се беше променила. Можеше да го види в изучаващия му поглед, който се спираше на лицето й, но доста често се връщаше към тоалета й, към заобикалящата ги обстановка. Опитваше се да свърже онова свито момиченце с жената пред него и Софи отчасти съжаляваше, че я заварва тук. Макар да обичаше професията си, това бе друг, неприятен свят, в който не се вписваше успешно и се боеше, че представата му за нея ще се размине с реалността. Та тя бе облечена с впита, шантава рокля с хиляди дрънкулки по него, лицето й бе покрито с плътен грим, как можеше да проведе нормален и пълноценен разговор; всичко това върху нея бе маска, която скриваше момичето от миналото. София Боудуин, истинското й име. Боунс бе фамилия, която измисли за пред хората и която постепенно се срасна с първото й име. Не искаше някой да знае за семейството й. За ужасното й семейство. Те бяха част от миналото, а ако имаше нещо, което мразеше, то това бе да влачи миналото със себе си.
Ейдън се оказа изключение.
Усмихна му се кратко в отговор.
-Не си се променил, Блекторн.
Като деца се назоваваха с фамилии, имитирайки възрастните и техните сковани обноски. Затова сега не можеше да скрие сияещото си лице, превзета от спомена за измислените им игри.
„-Ейдън, чакай ме.
Момчето тичаше през поляната и се обърна няколко пъти само колкото да изгледа насмешливо малкото, кльощаво момиче, което подтичваше отзад и се опитваше да скъси дистанцията. Тя никога нямаше да го настигне, ако той не бе намалил темпото нарочно. Както правят по-големите братя. Отстъпват на сестрите си.
Софи се бе засилила и набраната инерция не й позволи да спре. Подмина го и се изсмя победоносно. Част от нея знаеше, че той я остави да го подмине, но другата, по-голямата, просто прие факта, че е по-бърза.
-Станал си много бавен.
Беше грешка да му лази по нервите. Видя как само приготвя отмъщението си, приближавайки се бавно към нея. Започна да пищи истерично, заливайки се едновременно от смях. А после и от гъдел. Това бе най-голямото и продължително гъделичкане на света.“

Не знаеше защо си спомни точно този момент; беше един от стотиците, които съхраняваше и пазеше внимателно, но рядко се връщаше към тях. Сега, зървайки до болка познатото лице, те сами я завладяха. Вече не бе господарка на настоящето, нито на мислите си. Огледа го подозрително, за пореден път уверявайки се, че не е илюзия, а и те не говореха; забеляза обаче малките бръчици по челото му, леко приведената му стойка, едва доловимата тъга в очите му; бе се случило нещо, белязало живота му и тя можеше само да гадае. Но нямаше да задава никакви въпроси. Както той не й зададе, нито я притисна. Или щеше да й каже, когато сметне за най-добре, или просто щеше да го спести за себе си. Като нея.
Хрумна й, че може да се преместят на по-удобно и предразполагащо място. Направи му знак да изчака и изтича от Енрике. Обясни му набързо за стария приятел, след това се пъхна в съблекалнята и преобличайки се в нормални дрехи и без целия този макиаж, се върна при него с извинителна гримаса.
-Предположих, че тук не е особено добро място за разговори. Искаш ли да отидем някъде?

_________________
setting fire to our insides
SHADOWS SETTLE ON THE PLACE THAT YOU LEFT OUR MINDS ARE TROUBLED BY THE EMPTINESS DESTROY THE MIDDLE ITS A WASTE OF TIME FROM THE PERFECT START TO THE FINISH LINE --------- AND IF YOURE STILL BREATHING YOURE THE LUCKY ONES CAUSE MOST------------------------------------------------------
avatar
sophie bones
doing it for the fame

doing it for the fame

Брой мнения : 25
Money : 170
Join date : 16.08.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Главната зала

Писане by Aidan Blackthorne on Сря Авг 21, 2013 4:03 pm

- Но ти си... – прекъсна я или по-скоро успя да каже преди да я изгуби от поглед. Отново му се стори, че е просто мираж. Дали бе стоял и си бе говорил сам? Дали бе привлякъл внимание? Не му пукаше особено. Преди до известна степен се стараеше да се вписва в нормите на обществото. По-късно му се налагаше да го прави. Сега не го правеше. Нищо не го задължаваше, нито пък имаше желанието да натоварва ежедневието си с излишни неща за вършене. Ежедневието, което само по себе си бе излишно да се нарича такова. Хората ставаха, отиваха на работа, минаваха през супермаркета на път към вкъщи, взимахата децата от училище, приготвяха вечеря, лягаха си, разхождаха се след вечеря, гледаха телевизия в тесен семеен кръг. Това беше ежедневие. Не неговото. Как можеше да нарече излизането за вестник или кутия с цигари ежедневие, когато магазина бе точно на три крачки от входната вратата на жилищната кооперация? Ежедневие ли беше да излезе да потича, когато не го правеше редовно? Опитваше, но през повечето време се събуждаше към седем и половина, повече случаи без да е набавил нормално количесто сън на организма си. Минаваше по коридорите като призрак. Стигаше до кухнята с едната цел да си направи кафе, което ще подейства едва за два чаша. Запалваше по някоя цигара, въпреки че преди години бе твърдо против този навик, но сега ги разбираше всички онези пушачи, които обясняваха как никотина действа благоприятно на нервите. Прелистваше стари федерални досиета, копия на по-нови и всичко, което имаше по случая Вялитсина. Накрая се отказваше, защото всички думи му бяха познати до болка и абсолютно ненужни. Отпускаше се върху леглото и наблюдаваше петната по тавана, появили се вероятно от влагата или пък бе първата стъпка, с която мухълът щеше да порази бялата боя. Нямаше значение. И в крайна сметка това ежедневие ли беше? Не можеше дори живот да го нарече. Беше си като един безкраен застой във времето.
Празният му поглед се взираше там, където преди малко бе червенокосата. Където бе убеден, че си е въобразил София. И как въобще му хрумна, че това свито момиче, което познаваше, ще е в Лас Вегас при това на такова място, работейки като модел? Обаче тя се върна. Гласът й с негова звънливост го върна към земята и бе нужно да отмести поглед само с милиметър, за да се убеди, че е там. Вече се забелязваше смътната прилика с момичето от спомените му. И все пак не можеше да я види в същата светлина. Тогава тя бе едно уплашено дете, което постъпваше като възрастен. Бореше се сама с проблемите си и вдъхваше убеждение, че бе нейна отговорност да се справи сама с тях. Като че момиче с нейните размери и сила можеше да се опълчи дори срещу най-свирепия грубиян. Ейдън не знаеше за какво става дума. Вероятно никога и нямаше да разбере за семейната драма, през която бе преминала София, но синините, за които никога не попита, донякъде успяваха да поведат въображението му в правилната посока. Често спираше да чете от книгата, когато бе с нея. Твърде често даже. Спираше погледа си върху една дума и от време на време прелистваше страниците, за да не бъде подозрителен, но в същото време фантазираше. Пишеше своя история, в която те бяха действащи лица, а тя разказваше за живота на едно неразбрано момиче, което не обичаше да споделя тревогите си. Тогава даваше свобода на въображението си и нареждаше един до друг всеки възможен вариант на сюжет, който да обясни синините, мълчаливостта, всичко. Може би трябваше да стане писател. Знаеше, че няма да бъде като братята си. Самият той бе трагичен герой в своята семейна история и си остана такъв и след това. Не се вписваше, защото никога не се покатери по желязната ограда на автомобилното гробище, никога не се върна с окаляни дрехи и прашасала коса, никога не остави белези от ожулвания по коленете си, защото не беше като братята си. С това приличаше повече на майка си по характер, но я надрасна и се увлече по нещо наистина извисено в духовен план.
Твърде много мислеше. Хвърли поглед към часовника на ръката си и установи, че по това време нямаше да намерят празна маса в ресторант. Идеята да я изведена вечеря, с която да наваксат автоматично се изпари, пък и в последно време не разполагаше с кой знае какви средства. Вероятно можеше да си позволи само някое заведение за бързо хранене, което пък си имаше своя плюс. Спомняше си как намираха уют в тях, когато навън бе зима, а те все пак настояваха да почетат, но никой не можеше да си позволи да заведе другия вкъщи.
- Сещам се за едно място, стига да не си възприела превъзнесеното държание на елита. – подсмихна се, проправяйки си път към изхода и позволявайки й да мине пред него.

_________________
call me a sinner,

call me a saint. Tell me it's over, I'll still love you the same. Call me your favorite, call me the worst. Tell me it's over, I don't want you to hurt. It's all that I can say. So, I'll be on my way.
avatar
Aidan Blackthorne
[not so] normal

 [not so] normal

Брой мнения : 12
Money : 105
Join date : 15.08.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Главната зала

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите